Никога не бях предполагала колко неща може да причини едно куче на пътя. Особено на магистралата във вторник вечер, когато се движиш с около 120 и се намираш на 13 км от София.

Двама души на задната седалка и двама отпред, на високоговорителя на мобилния на Миро – Митко тъкмо започва да ни разказва виц. Обръщам се напред и виждам кучето на пътя. Огромно е. Няма как да го избегнем, не можем дори да си го помислим – тогава щеше да е все едно да сме на негово място. Вместо това усещаш удара, след него усещаш смъртта под краката си – колата минава през тялото на животното, вибрацията от разтърсването се слива с теб, ти се сливаш със смъртта, която вече е назад по пътя. Закриваш лице с ръцете си, плачеш малко. После започваш да снимаш. Скоро акумолатора се скапва, нещо се е случило от удара, светлините на колата също умират, налага се всички да слезнем от колата и да минем зад мантинелата, за да не предизвикваме излишно летящите с колите наоколо. След известно време треперене от студ КАТ пристигат и отиват да търсят кучето, за да го снимат, после се връщат и правят една бърза фотосесия на колата. Представяме си как на задната седалка в колата им е пълно с албумчета със снимки на размазани кучета. После чакаме Пътна помощ. След половин час цигарен дим и чалга, с които ни черпи шофьорът на аварийната кола, сме в София. Следват разправии с транспортирането на колата до сервиз и т.н.

Тази седмица отново минавахме през същото място и отново аварийната кола качваше пострадал. Така че – внимавайте около 13-я километър по магистралата за Пловдив.